Когато мракът беше най-черен.....отвъд гроба не се виждаше никакъв живот.........Той избра нашия вечен живот, вместо Своя собствен.

    Искам да ви поканя с мен за един духовен експеримент.

 Вашето участие е много просто. Но ако всичко върви по плана, нещата съвсем няма да приключат просто. Напротив, експериментът обещава да доведе до някои задоволителни резултати; и аз мога да добавя, невероятно силни резултати.

 Това, което трябва да направите, е да внимавате какво се случва във вашите сърца и умове, докато преминаваме през тази глава. Обърнете внимание на мислите и чуствата си. Особено внимавайте за всяка активиране на вашата воля, внимавайте за всяко силно желание или решение.

 Готови ли сте? Да започнем.

    Когато Исус и Неговите ученици наближават гетсиманската градина, става нещо много забележително. Всъщност, цялата история засяга приближаването до едно място на съдбата, към което всяко събитие всеки ден се втурва неотстъпно. Точно сега, в следващия относително кратък период от време, крешчендото на цялото божествено себеразкриване, върха на безграничната любов, ще избухне в явно, осезаемо измерение на реалността. И света, всъщност универса, никога отново няма да бъде същия.

 Наблюдавайте.

 “Тогава Исус идва с тях [Своите ученици] на едно място наречено Гетсимания; и казва на учениците Си, ‘Седете тука, докле отида там да се помоля’. И като взе със себе си Петър и двамата заведееви сина, започна да скърби и да тъгува. Тогава им каза, ‘Душата ми е прескърбна до смърт’” (Мат 26:36-38).

 Странно, не мислите ли?

   Исус все още не беше отведен на Голгота, а въпреки всичко умираше. Никой не беше вдигнал ръка на Неговата физика. Все още не беше предаден. На челото Му все още не бе положен венец от тръни. В плътта Му не беше забит нито един пирон. Дори все още не беше бит от безмилостните войници на Пилат.
    И въпреки това, точно тук, точно сега, в тихото прикритие на градината, през нощта, Спасителят казва на Своите ученици, че е на границата на смъртта.
     На второ място, съвсем не е странно. Забелязахте ли, че думите на Спасителя сочат към Неговата душа като място, в което се случва тази мистериозна смърт? Забелязахте ли, че Той каза, че причината за Неговото умиране е скръбта, силна, смъртоносна? “Моята душа (не Неговото тяло) е извънредно скръбна, дори до смърт”.
   Това не е смърт, причинена от физическа причина. Исус преживяваше смърт на ниво душа. Нещо, което надминава скръбта, измъчва Неговата вътрешна личност. Изглежда, като че ли скръб е най-добрата дума, която Той намери, за да опише през какво преминаваше и въпреки това, думата не е достатъчна. И Той казва: Това, което преживявам е отвъд скръбта. Това е вътрешна болка, толкова дълбока, така силна, че тя иска да грабне Моя живот.

    По-рано Той беше казал на учениците си: “Не бойте се от онези, които убиват тялото, а душата не могат да убият. Но по-скоро бойте се от онзи, който може и душата и тялото да погуби в пъкъла” (Мат. 10:28). От друга страна, има и само физическа смърт. По Неговото собствено описание, Исус явно влиза в мрачното царство на втората смърт, тази, която включва душата. Какво точо е това и какво значи то за Спасителя?

 “Той бе презрян и отхвърлен от човеците, Човек на скърби и навикнал на печал...Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари; а ние Го счетохме за ударен, поразен от Бога и наскърбен. Но Той беше наранен поради нашите престъпления, бит беше поради нашите беззакония....и Господ [Отец] възложи на Него [Синът] беззаконието на всички ни......Поради престъпленията на моите люде Той беше ударен....Душата Му [беше] принос за грях.....Той ще види [преживее] труда на душата Си и ще се насити. Праведният ми служител ще оправдае мнозина чрез знанието им за Него, защото ще се натовари с беззаконията им...Защото изля душата си на смърт и към престъпниците бе причислен, защото взе на себе си греховете на мнозина и ходатайства за престъпниците” (Ис. 53, избрани стихове).

    Това е поразително месианско пророчество. То представя невероятно живи прозрения относно истинското естество на Христовата смърт. Изпъкват две точки:

   1.   Като пръв старозаветен пророк за жертвата на Спасителя, Исая 53 глава споменава малко  за физически страдания. По-скоро Исая описва по-дълбока агония, която може да се случи само на вътрешно емоционално ниво. Три пъти той казва, че Страданията и смъртта на Спасителя са центрирани в Неговата “душа”.

2.  Смъртоносните съставки на Неговата смърт бяха скръб, печал и грях. Това обяснява защо Неговото страдание беше предимно вътрешно. Грехът ражда мъчителния психологичен и емоционален феномен, наречен в Бибилята осъждането /проклятието/ или вината. Исус преживя не само  чуството на осъждане, свързано с грешния живот на личността, но по-скоро “беззаконието на всинца ни”. В Неговото сърце и ум Той беше въвлечен в злото на цялото човечество, като че ли и Той беше виновен. Той взе на себе Си, като единствения отговорен, умствения и емоционален ужас, че осъждането на греха, в края на краищата, се налага на вътрешното съзнание на душата.

     С проницателността на Исая, показана като на екран, нека да се върнем в гетсиманската градина.

      След като каза на учениците Си, че умира, душата Му умира, Той “падна на лицето Си и се молеше, казвайки, ‘Отче мой, ако е възможно , нека ме отмине тази чаша; не обаче както аз искам, но както ти искаш’” (Мат.26:39). Тази молитва на агония, изливаща се от сърцето на Спасителя, разширява нашето разбиране за естеството на Неговата болка и причината за Неговата смърт. Толкова голяма е Неговата болка, че Той всъщност дръзна да моли за помощ, но само “ако е възможно”. Забелязвате ли конфликта в Неговото сърце и виждате ли себе си в центъра на този конфликт? Той се моли, ако е възможно падналото човечество да се спаси по някакъв друг начин, тогава Ми позволи да се откажа да пия тази чаша; но ако не могат да бъдат спасени по друг начин, желая да издържа дори и това заради тях. Обичам ги повече от Собствения Си живот.

     Тук Исус се среща лице в лице със смъртта, която не включва никакви пирони или трънен венец, но само една “чаша”. Символчната чаша, която държи в треперещите си устни, обяснява тайната на Неговата душевна агония. Може би с най-заплашителния език в Писанието, апостол Йоан дефинира чашата.
Тя е “виното на Божия гняв, което е приготвено чисто в чашата на гнева Му” (Откр. 14:10). В гетсиманската градина Исус започна да опитва гнева на Бога “чист”, което значи с пълна сила, неразводнена правда без никакъв отенък на милост, прибавена да разреди силата на мощта му.Той влезе в мрачното царство на тази “смърт”, която е “заплатата на греха” (Римл.6:23). Треперещ, Той влезе дръзко в умственото и емоционално страдание, присъщо за злодееца, страдание, което никое човешко същество не е трябвало някога да срещне заради себе си, тъй като е било предпазено от Божията милост.

    Острото съзнание за пропастта, която съществува между правдата, дадена от Божията любов и човешката себепоглъщаща греховност се  засили в Него. И – ужас на ужасите – Той чуства във вътрешната Си душа, че залита към погрешната страна на пропастта, като взе нашия грях на себе Си. “Той [Бог Отец ] направи грешен онзи [Бог Сина], който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21).

    Заради нас, Той самият стана виновен. Той се приведе под осъждането на всеки лош мотив и дело, всяко чуство на омраза, всяка грозна мисъл, всяко насилие и убийство, всяко насилие над дете, всяка война и холокоста, всеки грях на всяка личност, която някога е живяла и ще живее. В съвестта Си Той чустваше мъчителните удари на срама и себеотвращението, които грехът натрапи на душата като свое финално изискване.Унижен в лицето, Божият Син бе обгърнат в непроницаемата тъмнина на нашия бунт. Мислите за надежда в Собственото Му възкресение, за което Той преди говореше с такова спокойствие, започнаха да се изплъзват от погледа Му, изчезвайки в тъмнината. Да, за Него няма милост, макар по-късно да беше казал на Петър, че можеше, по всяко време, да повика повече от дванадесет легиона ангели, за да Го избавят (виж Мат. 26:53). Гърбът Му не беше до стената. Душата Му не беше държана насилствено върху пламъка от силна ръка извън Неговия контрол. Той е свободен да обича или да мрази, да прегърне или да изостави. И тази свобода да избира поставя Неговата любов на последен изпит.

     Докато Месия се бори и се моли, достигайки горе до Своя Отец и долу до падналото човечество, съществува един незададен въпрос, надвиснал в атмосферата: “Обича ли Бог другите повече от Себе Си? Когато се срещна с последното решение да съхрани Себе Си като загуби другите или да спаси другите като загуби себе Си, какво ще избере Божият Син?”

     Исус е отговорът. Той е свободен да остави човечеството на вечно разрушение, за да запази Своя собствен живот, или да сграбчи нашето спасение с цената на собствения Си живот. Добрата новина на благовестието  тук излиза на повърхността в цялата си изцелителна красота, защото силата на Любовта Му Го остави с единствено преобладаващо чуство. Без значение е накъде води пътеката на страданието, Той не може да ни остави да загинем. Решението е взето; Той ще спаси човечеството , независимо какво ще Му коства това. Не може да постъпи по друг начин, защото същността на Неговия характер е несебична любов.

     Евангелието на Лука ни информира, че Бог изпрати ангел при Христос в гетсиманската Му агония, не, за да Го избави, но да Го подкрепи, за да изпие чашата на страданието дори до горчилката на дъното (виж Лука 22:43). Изводът е ясен: Исус би умрял в градината и нямаше да стигне до Голгота, ако ангелът не се намеси с думи на окуражение. По-силното страдание предстоеше. Когато тълпата наближи, водена от Юда - предателят, Христос стана с  подновено спокойствие , знаейки, че най-мрачният час на Неговото страдание и най-ярката изява на Неговата любов предстояха.

 “И когато стигнаха до мястото наречено Лобно [Голгота], там Го разпнаха” (Лука 23:33).

     Евангелието не ни докладва нито дума на оплакване от страна на Христос, нито дори вик на агония, докато заковаваха пироните в ръцете и нозете Му. Преди, когато мислех за кръста, приех разбирането, че това беше демонстрация на себеконтрол от Негова страна. В действителност това не беше себеконтрол, да държи езика си, докато те измъчваха тялото Му.Нещо повече, това беше реалността на по-малката болка, затъмнена от по-голямата. Това, което правеха на тялото Му беше нищо в сравнение с това, през което премина в сърцето и ума Си. Физическата болка беше ужасна, без съмнение. Но тя беше изместена  от душевната агония, която Той чустваше, когато стана виновен пред Бога за престъпленията на цялото човечество.

     На кръста, носещ вината на греха на целия свят, Спасителят извика от вътрешната Си душа: “Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?” (Мат. 27:46). Ето истинската жертва. Ето истинското страдание на Божия Син. Ето смъртта, от която Той намери почивка в градината и въпреки това, доброволно влезе в нея, заради нашето вечно спасение. Ето най-силната изява на Божията любов. “Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?”

     Висящ между небето и земята, Исус чуства съзнателно, силно, раздялата, която грехът в края ще причини между Бога и непокаяните грешници. Самият Той я преживява. Никой друг, нито един човек в цялата история, никога не е изпитал  пълната заплата на греха. Всичката Божия правда винаги е била смесена с милост. Но сега, вечният Син на Бог Отец издържа ужасната травма на пълното отделяне от Единствения, който беше Негов любим Приятел в отминалата вечност. Чуството за вина е толкова унищожително, осъждането така тъмно и напълно проникващо, че Той се чуства напълно “забравен”, завинаги изоставен и отхвърлен от Отца. Никаква надежда за утрото на възкресението не може да проникне през обкръжаващата вина. Той не може да види, през тъмнината, другата страна на гроба. Всичко, което чуства е осъждането на греха , разкъсващо сърцето.

     Псалом деветдесет и осми е забележително пророчество за страдащия, умиращ Спасител. С обезпокояваща яснота то се взира във вътрешните дела на ума и емоциите на Христос, висящ на кръста. Поеми дълбоко дъх и чети:

    “Господи Боже, Спасителю Мой, и деня и нощя съм викал пред Тебе [чуваш ли ме?] нека дойде молитвата Ми пред Твоето присъствие; приклони ухото Си към вика Ми, защото се насити душата Ми на бедствия, и животът Ми се приближава при шеол. Считан съм с ония, които слизат в рова; станах като човек, който няма помощ, изхвърлен между мъртвите, като убитите, които лежат в гроба, за които Ти не се сещаш вече и които са отсечени от ръката Ти. Положил си Ме в най-дълбокия ров, в тъмни места, в бездните. Натегна на Мене Твоя гняв и с всичките Си вълни Ти Си Ме притиснал [Ти изсипа върху Моята душа изоставяне и отхвърляне като вълните на разгневен океан]....Затворен съм [ограничен в тази духовна тъмнина] и не мога да изляза [не мога да видя възкресение от тази забрава, в която потъвам]....Ще станат ли умрелите и ще Те хвалят [ще има ли възкресение от смъртта, от която умирам]?.... [от] мястото на разрушението?....Господи, защо отхвърляш [изоставяш] душата Ми [Моят живот]? ....Търпя Твоите ужаси, в изумление съм. Гневът Ти мина върху Мене; страхотиите Ти Ме отсякоха” (Пс.88, избрани стихове).

     Изоставянето, което Христос чустваше на кръста, тук е представено нагледно, така че да можем да разберем цената на нашето спасение. От този месиански пасаж е ясно, че Исус влезе в период на жесток изпит, когато истинският характер на Неговата любов можеше да бъде доказан или победен. Обгърнат с непроницаемата тъмнина на нашата вина,  Той не можеше да вижда отвъд Своята смърт, от другата страна на гроба – “Затворен съм и не мога да изляза”. Смазан под тежестта на нашия грях, светлата надежда за утрото на възкресението се изплъзваше от Неговото проумяване. Лице в лице с мрачния изглед на вечна раздяла със Своя Отец, Той все още не се отдръпваше назад. Ако това значеше, че Той никога отново нямаше да се радва на удоволствието от присъствието на Отца Си, така да бъде. Дори и тази участ би приел доброволно за нашето спасение.

     Агонизиращият вик на Исус: “Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?” е само едно изречение от далеч по-подробното пророчество за Неговата борба. Двадесет и втори псалом проследява причиняващия страданията на Месия вътрешен конфликт, до неговия победен завършек. Когато попадна в лапите на безнадеждното отчаяние, затънал в мрака на пълното отделяне от Бога, Неговата безсмъртна любов се издигна триумфираща чрез вяра в добрия характер на Неговия Отец.

 Проследи конвулсиите на Неговия ум назад и напред между отчаянието и вярата:

 Отчаяние: “Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил? Защо стоиш далеч и не Ми помагаш....Аз викам....но Ти не Ме чуваш”.

 Вяра: “Но Ти си Светият....На Тебе уповаваха бащите ни; уповаваха и Ти ги избави. Към Тебе извикаха и бяха избавени; на Тебе уповаха и не се посравиха”.

 Отчаяние: “А аз съм червей, а не човек, укоряван от човеците и презиран от людете....Кимат с глава и казват, ‘упова на Бога; нека Го избави; нека Го избави, понеже има благоволение в Него”.

 Вяра: “Но Ти си, който Си Ме извадил от утробата; Ти си Ме научил да уповавам като бях на майчините Си гърди; на Тебе бях оставен от рождението Си; от утробата на майка Ми Ти си Мой Бог. Да се не отдалечиш от Мене, защото скръбта е близо, понеже няма помощник”.

 Отчаяние: “Разлях се като вода и разглобиха се всичките Ми кости; сърцето Ми стана като восък, разтопява се всред вътрешностите Ми. Силата Ми изсъхна.....И Ти си Ме свел в пръстта на смъртта.....Тълпа от злодейци Ме обкръжи; прободоха ръцете и нозете Ми.....Разделиха си дрехите Ми и за облеклото Ми хвърлиха жребие”.

 Вяра: “Но Ти, Господи, да се не отдалечиш; Ти, сило Моя, побързай да Ми помогнеш. Избави от меч душата Ми....Избави Ме от устата на лъва”.

    В този момент от борбата на Спасителя, вярата печели, възвишава се и триумфира над отчаянието. Чуството на забрава, от страна на Бога, е силно, но Той е напълно решен да спаси падналото човечество, каквото и да Му коства, и поверява бъдещето Си на своя Отец.

    Триумфираща вяра: “Ще възвестявам името Ти [характера Ти] на братята Си.....вие, които се боите от Господа, хвалете Го.......славете Го....Защото не е презрял и не се е отвърнал от скръбта на оскърбения; нито е скрил Своето [на Отца] лице от Него [Сина]; но послуша, когато извика Той към Него....Сърцето ви нека живее вечно....Не може да запази жива душата Си (Пс. 22).

      Дори и когато се срещна с ужасяващата възможност на вечната смърт на забрава от Бога, знаейки, че може да изостави падналия човек и да спаси Себе Си в който и да е момент, Божият Син продължи да върви неотстъпно напред в тъмнината със себеотрицателно решение. Ужасната перспектива никога отново да не види Отца Си, не промени Неговото решение да изкупи разбунтувалите се деца, които обичаше повече от Собствената Си душа. Веднъж започнал, изпитът достигна своя зенит, – където най-великата любов и най-дълбокото себелюбие застанаха лице с лице и любовта победи – тогава уверението за Божието приемане отново обгърна възлюбения Син. Във въздишката на доверие: “Отче, в Твоите ръце предавам духа Си”, улавяме блясъка на вярата в добротата на Бога, вяра, която победи. “Боже Мой, Боже Мой, защо Си Ме оставил?” отстъпи пред “Той не Ме отхвърля, нито се груси от Мен [както чуствам].... нито е скрил лицето Си.....[моето] сърце ще [след всичко] живее вечно.”

    “Това е любов: не че ние сме възлюбили Бога, но че Той възлюби нас и прати Сина Си като умилостивение за греховете ни” (1Йоан 4:10).

      Стоим пред кръста на Христос, наблюдатели останали без дъх, свидетелстващи за могъществото на себеотрицателната любов, която е отвъд нашето разбиране. Така дълбока, така силна, безкрайно самопожертвувателна и противоположна на нашата е тази любов, че сме изкушени да отхвърлим съществуването й. Но ако повярваме и не я отхвърлим, нейното съществуване ще бъде доказано чрез влиянието й върху нашите твърди, себични сърца. Като повярваме, че Христос от Голгота е истината, изявата на характера на Отец, грехът губи своята сила върху нас. Виновните ни сърца са окъпани в изцелителната светлина, която струи от Кръста, събуждайки в нас съответна /взаимна/ любов от подобен характер. Защото е вярно, че “изкупителната жертва” прави нашите сърца едно с Неговото.

     Очите ми се пълнят със сълзи и преклонение завладява сърцето ми, когато истинската значимост на жертвата на Спасителя се открива в мен. Как можеше да ме обича толкова дълбоко, така съчуствено, така себеотрицателно? Наистина ли Бог е такъв? Истина ли е, че Всемогъщият е невероятно красив? Голгота отговаря с ехтящо Да !

    Опитът ни приключва. Прецени мислите и чуствата си в славната светлина на Божията любов. Какво чустваш към греха? Какво мислиш за Бога? Чустваш ли в сърцето си пробуждане на непоколебима сила да обичаш и служиш на такъв Господ? Чустваш ли пробуждане на преклонение и почит? Чустваш ли се изплашен  може би дори страдащ от пълната красота на Божия характер?

 Ако е така, кажи Да на откровението. Кажи Амин на любовта на твоя Създател. Кажи Да, аз твърдо вярвам, че Бог е наистина толкова добър, колкото кръста на Христос казва че е.